АКО АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ БЕШЕ СВИДЕТЕЛ…

Настоящата статия няма за цел описване на житието-битието и трагичната гибел, която постави в Пантеона на безсмъртието видния български държавник, общественик и политик- идеологът на българското земеделско политическо движение, което е неизменна част от политическия пейзаж на България от 1899г. насам. Задачата е по-скромна: опит за паралел, за сравнителен анализ и за оценка на проекциите от политическото наследство на Ал.Стамболийски, при днешните дадености на българския политически и обществено живот.

Спас Панчев. Председател на Земеделски съюз „Александър Стамболийски”

Само година преди настъпването на 19 век, в България се появява уникално политическо явление - Земеделския съюз. Навярно скептиците са били много, а оптимистите твърде малко, че тази съсловна организация ще се превърне в сериозна политическа сила и ще оцелее въпреки желанието и многобройните опити на наши и чужди сили- да изкоренят и изтрият от политическото битие, единственият български политически феномен, който не е филиал на световна централа на Изток или на Запад.

Заровени в детайлите, или подвластни на моментни правила, виждания и конюктурни нагласи, множеството историографи- изследователи на земеделското движение, а и биографите на Александър Стамболийски, недооценяват благодатния му престой в гр.Мюнхен и гр.Хале-Германия, където той изучава, събира и компресира прогресивните европейски и световни политически виждания.

Най-удивителното, най-значимото от тази му дейност е успешното (базирано на изключителния му природен интелект) адаптиране / пречупване на прогресивните виждания през призмата и спецификата на българските реалности и потребностите на българския народ.

Земеделската политическа философия, която Стамболийски развива, не е компилация между либералните и консервативните идеи за обществено развитие. Тя е нещо уникално, прилягащо на българската природа и душевност, поради което скоро е трансформирана в програма за излизане от жестоката икономическа криза, в която победената в Първата световна война България изпада.

Мир, хляб, народовластие- това не са политически лозунги, а основни насоки на държавническа дейност, които само за няколко години дават изумителни резултати, обозначавани като „българското икономическо чудо” и позволяват България да реализира по-високи от победителите темпове на икономически растеж. Този растеж е бил най-положителен в сферата на земеделието и обработката на земеделската продукция.

АГРАРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, която извършва Ал.Стамболийски с оземляването на безимотните и малоимотни български граждани дава изключително трайни резултати, устояли на ветровете и бурите на времето за периода 1922г.- 1992 г. Особено за първите 22 години от този период, малцина са разбирали, че наличието на средни собственици на земя ( в размерите съответно на 300 дка за Добруджа и 200 дка за останалата част на страната) е базисната причина за наличието на средна класа земеделски производители в България. Тази класа не само гарантира прехраната на населението и икономическата стабилност, но и ражда и отглежда учителското, лекарското, и другите просветени съсловия, които в политически план изповядват, както идеите на Земеделския съюз, така и на Социалдемократическата и Либералната партии. Положителните последици от този революционен акт в областта на аграрните отношения (извършен от нашия Патрон), не бяха заличени дори през периода 1944-1989 г., когато собствеността върху земята беше запазена, независимо от възприетия кооперативен начин за нейното обработване.

Настъпилите промени след 10 Ноември 1989 г., означавани като „преход от централизирано планиране към пазарно стопанство”, по своята същност представляваха: тотална по обхват, хаотична като процес и с преимуществено използване на криминални методи, промяна на собствеността върху средствата за производство.

Тъй като в българската, европейската, а и в световната история отсъстваха прецеденти и натрупан теоретически, и практически опит, на помощ се притекоха Американската търговска камара и Асоциацията на американските юристи, които излъчиха екип от 22 специалисти, начело с Ричард Ран и Роналд Ът. При изпълнението на своята мисия, този екип бе подпомаган от около две дузини български икономисти. И така, България се превърна в опитната мишка на „Ранът”(както е известен, засекретения доклад за насоките на развитието на България).

Заслужават внимание и оценка някои, почти недискутирани аспекти на този „фундаментален труд”. Вероятно плановиците, кадровиците и моделиерите на Прехода са били доста затруднени при изпълнение на задачата за префасониране на аграрния сектор в България.

За разлика от промишлеността, се е налагало се е да отчитат поне още три съществени факта:

-по традиция и като народопсихология, българинът е доста привързан към идеята за собственост (притежаване на жилище, кола и пр.) и няма лесно да се раздели със собствеността върху наследената земя;

-кооперативното обработване на земята бе извело българското земеделие на 5-6 место в световната класация, а общественото мнение трябваше да приеме ( без социални сътресения) „забиването му на дъното” на 190 -то място от 189 възможни;

- един от откроилите се (макар и за кратко) политически процеси- наченатото обединяване на земеделските политически организации, можеше да създаде проблеми, посредством противопоставяне с политически средства.

Преобръщането на 180 градуса на привързаността към собствеността върху земеделска земя( дори и като спомен от предците, който следва да се остави на потомците), по-същество контрареволюцията в българското земеделие е основна част от „Планът Ран”. Там макар и завоалирано „между редовете”, е наместена идеологемата за фасадно-демократическия, а по същество олигархическия модел на развитие на българското земеделие.

„Революционният кипеж” в годините 1989- 1992 г. бе използван за превръщането на този модел в символ-верую на СДС, който изпълни задачата за спешно изграждане на законовата основа. Юридическите предпоставки за настъпилата разруха и сбърканата посока в развитието на българското земеделие в голямата си част са заложени в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (Обн. ДВ. бр.17 от 1 Март 1991г.).

От публикуването му преди 22 години-точно на рождената дата на Александър Стамболийски, до момента този закон е преживял 50 поправки (няма друг закон, в съвременната ни история, който да е преправян толкова пъти). Като се отчете, че законодателната технология включва минимум 4 обсъждания (по 2 в комисия и по 2 в пленарна зала), става ясно, че този закон е акумулирал 200 пъти усилията на народните представители.

Днес юристи, аграрикономисти и политици се питат как е възможно в този закон да се допуснат „такива нелепи грешки”. Дори дейци на СДС( политическа сила, в която самокритичността не е на мода), казват: „Май тогава нещо сбъркахме”.

Фаталните грешки са заложени в чл.10а, ал.1 и ал.2 и чл.17 ( „земята да се връща в реални граници”), както и в прословутите параграфи 12 и 13 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи - за „ликвидиране на ТКЗС” и за „ликвидационните съвети”. Допускането на „грешките” е извършено с изменение и допълнение на закона, гласувано от СДС в края на март и публикувано в ДВ бр.28 от 03.04.1992г.

Ние от Земеделски съюз „Александър Стамболийски” имаме по-логично обяснение: налице са достатъчно основания да се смята, че не става въпрос за волно или неволно допусната грешка, а за съществена особеност на българския преход, заложена от стратезите и сценаристите на прехода (вероятно договорена- на, около или под „кръглата маса”) и изпълнена от „демократичните актьори”. Така бе дадена онази насока на развитието на поземлените отношения в българското земеделско стопанство, която закономерно води до днешната разруха и последващо (като единствено възможен „добър изход от ситуацията”) кардинално преразпределение на собствеността върху земеделските земи.

Този закон, възприеман като „Великото отроче на демокрацията”, незабавно даде очакваните резултати: много хора, напуснали родните си места, не проявиха никакъв интерес към върнатата им земя "из къра" или "по чукарите" и огромни земеделски площи останаха да пустеят, което бе „добре дошло” за сръчните арендатори- Същият закон предвиди и „Великата ликвидация” на ТКЗС- която трябваше непременно да се случи, тъй като както посочих кооперативното обработване на земята бе извело българското земеделие на едно от челните места в световната ранг-листа.

Официално лансирания предтекст за ликвидирането на ТСЗС, бе бутафорния лозунг с помпозно „продемократичен” привкус: „Да изтръгнем корените на социализма в българското село”. Последвалите вандалски действия имаха за печално постижение не само ликвидиране на ТКЗС, но и на основите на българското животновъдство-племенните стада от високо продуктивни породи. Натрупаната с годините механизация за обработка на земята бе буквално разграбена, оставена да ръждяса в части дворове, разглобена и върната за скраб!

„Ранът” се оказа СМЪРТОНОСНА РАНА в снагата на българското земеделие, която отвори вратата за неговото латифундиране и за потвърждаване на народната мъдрост: „трудно се гради, лесно се руши”.

Предприети са светкавични мерки за разтуряне на появилата се( и просъществувала от ден до пладне) обединена земеделска политическа формация. Според запознати, лично покойният Андрей Карлович е въздействал върху също покойнит Милан Дренчев и някои други радетели на обединението, които още на другия ден след неговото прокламиране се отказват и започват взаимните обвинения.

За елиминирането на заплахата от политическо противопоставяне на разрушителните стихии в българското земеделие, е мобилизиран необходимия политически и икономически ресурс: той включвал целия арсенал от средства за въздействие- от разхвалване на отделни земеделски „атамани”- до прошепване на ухото на когото трябва, че досието му ще се появи на страниците на (примерно в. „Демокрация”), или пък обещанието, че въпросното досие ще изчезне или се предлагат депутатски места във ВНС и т.н. и т.н.

Няма данни, дали на „кръглата маса” или около/ и под нея е обсъждано как трябва да се постъпи със земеделските политически организации, но има основание да се предположи, че някой специалист по политическо инженерство е обосновал тезата: „най-добрите земеделци са разделените, разединените и противопоставените” (съвременен вариант на древния имперски принцип: „разделяй и владей”). Като в „приказките” появилите се 25-30 земеделски партии бяха „внимателно и услужливо” наместени в коалиции от целия политически спектър-ляво, дясно,център. Най-усърдни се оказаха тези, които отидоха вдясно и които съдействаха и съучастничестваха за разгрома на българското земеделие.

Как би реагирал Ал.Стамболийски, ако бе свидетел на това?

Отговорът със сигурност се съдържа в неговото разбиране за демокрацията: „Демокрацията не може да направи цялата земна площ еднакво плодородна, всички хора еднакво високи, еднакво физически и духовно силни, еднакво способни и работливи- но тя може и трябва да премахне грубото, несъмнено и очевидно за всекиго неравенство в разпределението на жизнените блага”.

Да, Ал. Стамболийски никога не би приел дивия капитализъм, който като плевел поникна в плодородните български земи. Неговото изграждане причини издълбаната огромна пропаст между милионите бедни и малцината свръх богати олигарси. То предизвика и разрушаването на българското земеделие.Ако беше съвременник, Стамболийски би се противопоставил със цялата си енергия и непримиримост и би дал животът си в битката срещу разрушители сили.

Вероятно той се е обърнал в гроба, когато представителите на една „дясна” земеделска партия, прегърнати с политическите наследници на онези, които след Ньой му издадоха смъртна присъда, отидоха на „Янини грамади” в Славовица, където е неговия Паметник-костница.

Като политическа философия, през цялата си история земеделското движение се е позиционирало в центъра на политическия спектър и в известна степен център-вляво, доколкото е защитавало интересите на средните, бедните и малоимотни селяни. Затова неговия идеолог Ал.Стамболийски (известен между другото с непримиримост и звучен политически изказ), би възкликнал: „О времена, о нрави!” , виждайки как вчера и днес земеделски партии се изживяват като подчертано десни, и без смущение изпълняват ролята на високо платени компаньонки.

*

* *

През последните 24 години (вече почти четвърт век) българските политици демонстрират към аграрния сектор изключителна индеферентност. Слепота и безотговорност, основани и на личната некомпетентност на ръководните екипи в министерство на земеделието.

Това не е случайно: в този жизнено важен за Република България отрасъл разрушителните процеси са почти двойно по-бързи от скоростта на светлината. Погледнато отстрани това означава, че българското земеделие е „черна дупка”, която като космическа фуния поглъща европейските и националните дотации. Където разоряването на стотици хиляди дребни и средни собственици- земеделски производители, не е на вниманието на обществото, гражданските организации, партиите, Парламента, Правителството и Президента.

01.03.2013 г. София

• < Предишна